Господи, защо ми (ни) позволи?!

И когато си тръгнеш с помахване,
когато тихо отмине раздялата,
спомни си за моето „сбогом” неказано
и как плаках, отнела от тебе цялото...

Сетне устните свий ги (от обичане),
И от гняв не поглеждай назад...
Пътищата изгубиха се в бясното тичане...
Не разбра ли? Бях грешка за твоя свят...

Не гледай към прозореца,
навлажнил се е от тревога...
И споменът заплака от разруха...
Нечии ръце сплетоха се за пред Бога,
за помощ молеха, като че за повече сполука...

Прости. „Обичам те”-не посмях никога да кажа,
макар мислено да го крещях.
Знаех, ти не би могъл да ми повярваш...
Прости, че сред другите теб избрах...

А аз умеех да обичам.
И сърцето можех сама да си ранявам...
(ей така от инатливост)
И не бе ти този, който ме отричаше...
Господи, защо ми позволи?! Излъгах...
(ей така от горделивост)

Но късно е да съм силна или пък объркана.
Да позная себе си не мога...
Ние сами сме се потъпкали...
Господи, защо ни позволи?!
В очите ни събрала се е толкова умора...